Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.
Роналд РейгънРоналд Рейгън
Демокрацията не може да функционира без демократи, а демократичните институции могат да функционират в полза на общото благо единствено, ако са вкоренени в участието на гражданите и техните сдружения. Както казва философът Юрген Хабермас: „Човек е политическо животно. Ще рече – животно, което съществува в политическата общност, в публичното пространство.“ **
Ако не са вкоренени в гражданското общество, в едно активно и просветено гражданство, институциите бързо се превръщат във фасада на олигархични интереси.
Горния текст писахме, в Център за социални практики, малко преди влизането на България в ЕС. Текстът е оптимистичен, тъй като всичките ни изследвания, както и практическият ни опит, започнал още през 1995 година, ни водиха към един извод: в рамките на съвременна Европа демокрацията ще се стабилизира все повече поради наличието на все по-осъзнато и значимо гражданско общество.
Както се вижда, предупредихме и за опасността, ако това не се случи: подмяна на демокрацията с олигархия, на независимия граждански статут със зависим такъв.
Напук на всички очаквания от онова време, днес – десетилетие по-късно – се намираме във втория, лошия сценарий.
Олигархизацията на обществените отношения е факт в световен – и в европейски – план. Реалната власт до голяма степен е преминала от ръцете на гражданите в ръцете на скрити в сенките групи мощни интереси, неизбирани от никого и никому неподотчетни.
Особено отчетливо този процес е видим в страни като България, с тяхната незавършена модернизация, крехка демокрация и онази липса на самочувствие, която подтиква хората да напускат статута „гражданин“, за да се скрият „на завет“ в зависимостта от местния тартор (олигарх, феодал, бандит, измамник).
Къде бяхме?
Има два основни начина (с техните под-варианти) за структуриране на властта в едно общество:
а/ организация на властта на основата на зависимост на обикновените хора от волята на един или група „силни“.
б/ организация на властта на основата на независимост на обикновените хора от силните на деня.
При първия модел, обикновените хора се подчиняват на чужда воля, която има силата на закон. При втория модел, обикновените хора, бидейки основата и източникът на властта, се подчиняват на собствената си воля, въплътена в закони, изковани от тях и/или от техните представители.
Още в края на 17-ти-началото на 18-ти век в Европа започва преминаването от зависимия към независимия модел. Както мислителите, така и политическите дейци приемат, че източникът на властта не е „отгоре-надолу“ (т.е. от Бог, дал властта в ръцете на цезарите), а – „отдолу-нагоре“, т.е. от обикновените хора които, в качеството си на равни помежду си граждани, формират властта на основата на договаряне помежду си за нейните цели и задачи (т.нар. обществен договор).
При това положение, упражняващите властта се подчиняват на обикновените хора, а не – обратното. Това състояние на нещата тогавашните мислители и деятели наричат „гражданско състояние“ – т.е. за разлика от предишното, при което вместо граждани имаш поданици или крепостни; или при положение, в което хората изобщо не живеят в условията на държава (т.нар. „природно състояние“).
С появата на големите, представителни политически партии във втората половина на 19-ти век, терминът „гражданско състояние“ постепенно е изместен от нов – „политическо общество“. Приема се, че общественият договор се постига чрез партиите, които интегрират в себе си желанията на гражданите; и впоследствие, получили властта от същите тези граждани, партиите прилагат техните желания с инструментите на властта.
Понятието „гражданско състояние“ изпада от употреба, а понятието „гражданско общество“ се преподава в лекциите по история като маргинална политическа теория, свързана със слабо известния шотландски мислител от 18-ти век Адам Фъргюсън.
Нещата остават така до 1980-те години, когато понятието „гражданско общество“ е възстановено – не в Западна Европа или в САЩ, а сред „несъгласните“ среди в комунистическа Източна Европа. Проблемът в този регион е, че партиите не представляват гражданите, нито реализират някакъв сключен помежду тях обществен договор.
Управлението е еднопартийно, осъществявано от комунистическата партия на съответната страна; а тези партии се занимават с всичко друго, но не и с нуждите и исканията на обикновените хора. От тях се очаква да си стоят в частно-битовата сфера и да не се месят в „големите работи“.
Но – да се върнем на Хабермас: човек по природа е политическо същество. Той не може да живее само в битовата сфера на всекидневния семеен живот. А, след като в Източна Европа той не е допуснат да участва в политиката чрез партии (т.е. лишен е от упражняне на статута си на гражданин), там той започва да се занимава с „общите дела“ (което е дефиницята на политиката, дадена още от Аристотел) вън и встрани от партиите.
За да опишат това си занимание в разбираеми понятия, източноевропейските дисиденти вадят понятието „гражданско общество“ от музея на политическата философия.
Впоследствие понятието „гражданско общество“ се приема и от „Запада“ и е дефинирано горе-долу така:
Гражданското общество е онази арена на живота, която се намира между личната сфера и институциите на държавата. На тази арена хората се събират, за да действат заедно, в качеството си на граждани (т.е. не на работници, потребители или, да речем, глави на семейства) за постигането на някаква обща цел, надхвърляща битовите цели на всекидневния личен живот.
В една добре подредена, отворена към гражданите структура на властта, съществуването на онова, което в документите на ЕС доскоро се наричаше „vibrant civil society“ води до цял списък позитиви:
- Гражданите се учат на умения като организираност, анализ, целенасоченост, мобилизация на ресурси, постигане на резултат, създаване на екипи и работни среди.
- Институциите на държавата, както и политическите партии, получават наготово нови модели за решаването на проблеми и въпроси, които модели могат да внедрят в своите практики, за да повишат своята ефективност и резултатност.
- Самите граждани поддържат самочувствие на автори на живота си, способни да водят независим живот и способни да държат под ефективен контрол органите на властта, с което
- Ограничават възможността на властта да следва вътрешната си природа, която, оставена без външен контрол, води към:
- разврат (виж принципа на лорд Актън „всяка власт развращава, а абсолютната – т.е. без-контролна власт – развращава абсолютно“), както и към
- превръщането на представителната власт (вкл. на партиите) в олигархия (виж „железния закон на олигархията“ на Роберт Михелс).
Допълнително, в „страните в преход“, вкл. в България, бурно развиващото се гражданско общество се оказа могъщ усилвател на самия преход. Гражданското участие:
- Помагаше на обикновените хора да преминават от зависимо в независимо състояние – т.е. от покорни изпълнители на чужда (т.е. на комунистическия режим) воля към това, да бъдат автори на собствения си живот.
- Създаваше рамката, в която се формираха и стабилизираха новите форми на власт, като например политическите партии и институциите на държавата.
- Разработваше модели на решения там, където нито държавата, нито партиите имаха капацитета да се намесват резултатно.
След всяка революция следва контрареволюция; след всеки прилив идва отлив. Тази закономерност не подмина гражданското участие, вкл. в България.
В момента, в който гражданското участие изглеждаше трайно, неотменимо и здраво институционализирано, ситуацията рязко се промени. От дружелюбна към гражданското участие, културата на институциите се преобърна към недружелюбна. Организиращите се граждани, вместо като ресурс, бяха предефинирани като риск.
При този нов, по-студен климат рязко се промени архитектурата на властта. Тя се оттичаше от суверена (обикновените хора в качеството им на граждани), за да се събере в ръцете на все по-малко, все по-нелегитимни (т.е. не-избрани и не-подконтролни) групи хора.
Политическите партии, вместо да си поставят задачата да поемат функциите на свиващото се гражданско общество (т.е. да крепят идеята, че властта е обществен договор) с удоволствие се включиха във все по-мощните корпоративни схеми в и около властта.
С отслабването на гражданското участие се задейства „железният закон на олигархията“, формулиран от Ръберт Михелс в началото на 20-ти век. Рязко се засили олигархизацията на властта, особено в рискови страни като България. На мястото на гражданския модел се появи моделът #КОЙ.
Крайният резултат беше – и е – значителна атомизация на обществото, разкъсване на неговите социални тъкани и загубата на доверие във властта и нейните органи (вкл. партиите). Хората престанаха да се разпознават в тези органи, предефинираха ги като враждебни и се отдадоха на гняв, който породи екстремистките и фундаменталистки леви и десни партии в Европа, подкопавайки основите на „европейския проект“.
Европейският проект е подкопан в самата си основа, защото в нея е кодирана реалната власт на обикновените хора. Защото, ако вярва в нещо, този проект вярва, по думите на философа Карл Попър, „в обикновения непознат човек“. Когато властта престане да вярва в него, а обикновеният непознат човек престане да вярва на властта, цялата конструкция влиза в режим на земетръс.
Той разколебава основните носещи греди на европейския проект: просветен диалог, информиран избори, толерантност и компромис, приоритет на разума над емоциите, солидарност, прозрачност и подотчестност на властта; и т.н.
В изследване на Институт „Отворено общество“ през април 2015 година се стига до заключението:
„Огромни групи от населението остават изолирани от обществения живот, не участват в процесите за взимане на решения и не се чувстват представени в органите на местната и централната власт.“
Оттеглянето на гражданите от активност личи и от данните за организиран живот. Изследването на „Отворено общество“ продължава:
„Огромното мнозинство от хората (80%) не участват в никаква организирана форма на обществен живот. В политически партии членуват под 8% от анкетираните, в профсъюз заявяват, че членуват 7%, а в НПО, читалище или спортно дружество – съответно под 5%. Всеки трети заявява, че не би направил нищо, ако е недоволен от управлението на страната. Проблемът с не-участието е особено остър сред живеещите в селата, сред възрастните хора, сред нискообразованите и безработните.“
Отслабването на гражданското поведение отваря нови възможности за примитивно-групови нагласи към света. Много е важно да се разбере следното – да си гражданин е нещо, което може да съществува само, ако е постоянно упражнявана практика.
Както казва големият познавач на гражданското общество Ърнест Гелнер: „Гражданинът е изкуствено творение; той не е човекът като такъв“.
Като всяко изкуствено творение, състоянието „гражданин“ изисква постоянни усилия за поддържането му. Когато усилията отслабнат, хората постепенно престават да бъдат граждани и се връщат в други, по-примитивни (не-изкуствени, „природни“) състояния, най-вече – на групово затваряне и враждебност към останалите групи.
Бидейки универсални, правата могат реално да съществуват само тогава, когато човеците се намират в универсално-равно състояние – на граждани, равни помежду си. Когато този универсален статут е заменен с партикуларни, групови манталитети, в сблъсъка между групите правата потъват.
Работата по нашия проект констатира, че периодът на структурирано, рутинно, постоянно участие при приемането и провеждането на политики на местно ниво – това наистина е отминал период.
От страна на властта, отношението към подобно гражданско включване варира от пренебрежително и враждебно, до манипулативно, имитативно или, най-малкото, неефективно.
От страна на гражданите, настъпило е обезверяване – загуба на вярата, че от тяхното участие във вземането на решенията нещо зависи; което обяснява нарастващата пасивност на граждански организации дори в случаите, в които има реални възможности за въздействие върху политики или взаимодействие с институциите на властта.
Навиците на диалог са прекъснати, доверието е минало под критичния минимум; и реалните действия (да не говорим за реални резултати) стават все по-малко.
В последните години както в национален план, така и по места основната форма на гражданска активност е – протестът.
Сам по себе си този факт разкрива същността на онова, което наричат „провала на прехода“. Отново, както през 1989-90 година, заемането на гражданска позиция и протестът срещу управляващата върхушка са станали едно и също нещо. От всички възможности „да си гражданин“ е останала една – да си протестиращ човек.
Разлики с периода отпреди четвърт век, разбира се, има. Поне на хартия (вкл. законовата основа), структурата на властта днес е коренно различна от структурата на властта при „Живковата Конституция“. При добро желание и правилна организация на усилията, налице са реални възможности за връщане на организираните граждани в процесите на вземане на решения и изработването на политики.
Защото протестът, колкото и ефективен, може да бъде само начало. Протестът може да спре някое безобразие, но не може да реформира системата така, че утре да няма нови безобразия. По-резултатно, в крайна сметка, е постоянното, рутинно, „еволюционно“ участие в процеса на вземане на решения.
Затова крайната цел на всеки, който иска да живее в „нормална“ цивилизационна среда, е постигането на именно такова, институционализирано и рутинизирано участие там, където е възможно. Това е и онова, наравно с протеста, което трябва да се прави днес, за да се спре отстъплението на гражданите пред силните на деня.
Проект: BG05/619 „Училище за активно гражданство: устойчивост на гражданските форуми за развитие, функциониращи на равнище общности (общини или по-малки райони)“
** HABERMAS, Jürgen (2004): Public space and political public sphere – the biographical roots of two motifs in my thought, in: Commemorative Lecture, Kyoto, 11 November 2004, http://homepage.mac.com/gedavis/JH/Kyoto_lecture_Nov_200